23 юни 2008

Долу ДСК, долу ПИБ!

След като вече десетки (дори стотици) пъти се проклинах, че реших да се възползвам от "услугите" на банка ДСК, дойде поредната изненада от там. Месечното извлечение, което миналата година престана да идва когато сметката беше пресушена, сега дойде съвсем навреме и с учудване разбрах, че дължа на Банка ДСК 17, 45 лв. (вкл. и лихва от 0,05 лв. задето не съм ги внесъл миналия месец). Па, не сме се договаряли за овърдрафт и въпреки крайното ми нежелание да им дам тези пари, задето съм теглил пари от чужбина (за което те скромно са си прибирали по 3 евро на опит и 1% от изтеглената сума). И тъй решавам с поредната сума да се нсоча към клона на банката, като хем да си обменя парите, хем да си разчистим сметките. Знам, че се чака около 30 минути, затова тръгнах 1 час предварително. Взех си номерчето - 151. Най-близко до мен беше 136. Надявах се, че наистина "номерът не отговаря на извикването Ви" и няма десетки хора преди мен. Е, да, ама не. Минава половин час и вече се изнервям, започвам да ходя от единия край на салона до другия. Един човек си тръгва изнеррвен още преди да му е дошъл реда. Вътрешно се радвам и изпитвам огромно лзбопитство дали и той е в поредицата до 151, че да мога да подскоча от радост. На десетата обиколка едната жена на гищетата вече ме поглежда странно, а аз се усмихвам с огромно нежелание и целеустремено продължавам към стената, за да я достигна и сменя посоката за пореден път. Вече ме заболяха краката. Изминали са 45 минути. Поредицат от тръгнали си хора, ме кара да си мисля, че скоро ще ми дойде реда. Даже има и свободно столче. Сядам и полузсапивам в очакване 151 да се появи на електронното табло. И ето 146, по дяволите все още е тук. И 147 е все още тук. Абе, тия хора имат железни нерви. Вече ми е толкова нервно, че почвам да се усмихвам без причина. Изведнъж се появяват някакви си 364 и 809. Е, не е честно. Подпирам глава на колоната и се опитвам да заспя. 148 - няма го, супер. 149 - никой не става. Веча започвам да си мисля, че наистина ми идва редът. 150 - пак никой. Ей сега вече трябва да съм аз. Поглеждам си часовника - точно един яас откакто съм влезнал в салона. И (най-накрая) 151 се появява на таблото.
отивам при една усмихната служителка и почвам да обменям парите в евро. Толкова много съм ядосан, че хич не ми се иска да я похваля, че си биха рекорда от 30 минути, даже го удвоиха. Но им се размина и получаването на 18 лв. Реших, че не е нужно да им споменавам, че имам и сметка при тях и им дължа пари. Е, няма пък да им ги дам. Не и днес, пък май и никога. Като изтече срока на тъпата карта ще я нарежа и ще я хвърля някъде...
И така с бодра и заспала крачка продължавам напред по задачи. Случайно минавам покрай банкомат на Първа Инвестиционна Банка. Муш картата с чип. Имам си 60 лв., последната стипендия за годината. Айде да си я взема. "Моля изчакайте докато се извърши транзакцията". И така 1 минута.... Минута и половина. Около мен нервно пристъпват от крак на крак чакащи да си вземат парите. С много злоба натискам червенот копче и си взимам глупавата карта с чип. Влизам в самата банка и се насочвам към една от служителките. На усмивката и отвръщам с "Омръзна ми от вашите банкомати, непрекъснато имам проблеми с тях...". Тя много усмихнато ми говори за проблеми с чипа, комуникационни проблеми и тем подобни глупости. В карайна сметка можело да си изтегля парите и от банката. Посписвам се пак на нещо си в два екземпляра и ме пращат на касата. Отивам аз и пак така без желание се усмихвам и подавам листчетата и личната си карта. "Ей сега ще я убия" пък получавам аз в отговор и ме пращат обратно при служителката, а листчетата ги скъсаха. Какво става не знам, но вече ми е толкова все тая, че ме досмешава и почвам да се хиля прекалено много докато служителката се обажда някъде си, за да пита за моя проблем и ме гледа странно. "Комуникационен проблем" е простичкото обяснение. И пак същите формуляри, пак ги подписвам в два екземпляра. И пак отивам на касата пак при същата касиерка. В крайна сметка си получавам паричките. И си ги смених в обменно бюро, че не ми се занимаваше повече с банки.
За моя радост с едната банка вече няма да се видим повече, но с другата ще трябва да се търпим поне една година още.
А после - всичко на ръка, долу банките!

03 юни 2008

Хубава работа, ама...

Никога не съм обичал устойчивото словосъчетание “българска работа”, но напоследък все по-често го употребявам. Може би Австря ме е развалила и разглезила. А може би имам и достатъчно причини. Един от любимите ми е “побългряването” на всичко. Не става дума за само за любимия ми номер с премахването на фотоклетки в превозни средства, така че да я има екстрата “потегляне с отворени врати”, нито пък препрограмирането на трамвайчетата на БДЖ “Дезиро”, така че да я няма опцията “претоварване” и да могат да се возят доволно много правостоящи.
Става дума за нещо по-сериозно. За това, че сме със “сбъркани” представи за “Аз”, “Другите” и “Аз И другите”. За грешната ни представа за нуждите и потребностите на другите, за тотално обърканото ни виждане за образование, за тоталния егоизъм и отчуждение.
Може би привикнах да използвам такива “екстри” като безжичен достъп до интернет и да си пиша лекциите на лаптоп, че да ме озадачи отговор от сорта на “Че на вас (студентите) за какво са ви такива работи”.
Може би е нормално студентът да зададе въпрос, дори да повтoри нещо вече казано, а преподавателят да се опита да обясни, вместо да даде като довод, че тези въпроси пречели на преподаването и дразнели колегите.
Чудя се и доколко е редно един преподавател да обсъжда това колко често даден студент е посещавал абсолзтно отнесените му лекции, в които дори присъсъващите понякога трудно намират смисъл, вместо да се запита защо аджеба (какв хубава дума) студентите ги няма на неговите лекции.
Ама тука е Бъкгария все пак. Престъпление е да попиташ преподавателя, а пък за диалогичност ли да си приказваме?
И сега голямото оплакване: абсолютното обезмисляне на тази проклета програм за обмен. Хем съм там и трябва да събера 30 кредита, които са около 10 дисциплини, хем трябва после тук да положа всички изпити. И така сега вместо да се пържа във Виена, аз се пържа в София. И въпреки уверението, че “моята книга е напълно достатъчна, за да си вземете изпита”, за пореден път получих като обяснение за сравнително ниската си оценка “Много малко сте писал”. Толоз. На никой не му дреме, че не съм бил на нито една лекция и че в три поредни дни имах четири изпита. По-важно е да пишеш “много” от това да пишеш смислено. Важно е да седнеш и да назубриш книгата на преподавателя, а не да имаш собствено мнение. Всъщност изобщо не знам дали е важно и колко си писал. От листа без поправки не си личи. Връщам се пак назад във времето, когато ми обясняваха как съм писал малко по въпроса “Отговорете кратко...”
Оплаках си се. Българска му работа. Еб*л съм му ма*ката. Забравих да спомена, че никога не съм псувал. Поне не и до миналото лято след като се върнах от Германия. Но... българската действителност те принуждава да правиш такива неща. Все по-често и с цялата си душа.
И макар Лили до твърде късно да си е мислела, че може да има нещо като защитено място, аз отдвна знам, че такова няма. Колкото и на мен да ми се иска да го има. Просто ме изнервя това, че “там” такива места има.