За ученето и преподаването

Напоследък все по-често се сещам за едно стихотворение. Кое е то – ще разберете малко по-нататък. Но за да се сещам за него си имам и все повече поводи. В разговори с приятели и познати, та дори и с колеги, след като спомена последните си занимания,  неизбежно следва и въпросът (не винаги абсолютно същият, но все в тоя тон): „А ще преподаваш ли на студенти? Ще ги мъчиш ли? Ще им пишеш ли двойки?”. И изпадам в едно състояние, което не може да се опише с думи. Чудя се има ли смисъл да обяснявам изобщо, като за интелигентни хора ли да го обяснявам или типично за мен (и любимите ми хора от Севера) да кажа „Не”.

Ако имам възможността да преподавам няма това да са основните ми занимания. Не са това и спомените ми нито от училище, нито от университета (поне не повечето). И изобщо не мисля, че това би могло да бъде не просто адекватна, а каквато и да е цел. Ако изобщо имам възможността да преподавам, не бих си поставил за върховна цел да се самодоказвам пред колеги. Бих се постарал по-скоро да им помогна с това, което знам повече от тях. И не би ме било страх да се уча от тях.

Целта на образованието не е взаимното мъчение. А взаимното учене. Слабите оценки, ако те са преобладаващи, говорят не само за едната страна, но и за другата. Ако всички не са научили нищо, грешката трябва да се търси и у този, който се е опитал да обяснява. Естествено, винаги ще има и някой, който не е научил нищо. Но тогава отговорността си носи той.

Ако имам възможността да преподавам, ще се старая не толкова да „чета лекции”, колкото да провокирам. Не толкова да поставям задачи, колкото да карам колегите да мислят. Да им помогна да открият добрите страни в обучението, да имат идеи, да предлагат решения. Да творят. А успея ли, значи съм постигнал най-важното!

УЧИТЕЛСКАТА СЪВЕСТ

Не са осъждали до днес учител,

че сбъркал е случайно сбора.

Но съвестта ще го попита:

Направи ли децата хора?

Достатъчно ли е, че ги научи

да правят правилно разбора,

да помнят дефинициите скучни?

Направи ли децата хора?

Откри ли им пътека, по която

да търсят извор животворен,

сърцето им да е богато?

Направи ли децата хора?

Не са осъждали до днес учител,

направил грешка от умора.

Учителската съвест пита:

Направи ли децата хора?

Защото...

Защо не пиша ли? Защото не ми се пише.
Не се обаждам по телефона, защото не ми се говори (а и ме болят ушите след това).
Не ми се четат вестници, защото не ми се четат глупости (липсата на новини през август е прекалена...)
Не ми се слуша радио, защото... по принцип рядко слушам радио.
И телевизия не ми се гледа. Защото вместо информация получавам много реклами (за запек, разстройство, менструални болки и как всеки ден трябвало да имам тампон :).
Вече не ми се седи и пред компютъра, просто защото не ми се седи.
Движими се, ходи ме се пак до Банско, по пътеките на Пирин.
Язди ми се пак кон покрай Бачево.
Липсва ми солената, но чиста и плитка вода на Неа Пермос.
И силуета на Тасос, обвит винаги в мистична мъгла.

Ех, как искам пак да е третата седмица на юли.
Радвам се на дъжда и на студеното време.
Разглеждам малката зелена членска книжка и чисто новата карта на Пирин и ми се въртят разни мисли в главата...

Понякога дори и аз се ядосвам

Малките неща са много важни. Детайлите изграждат и допълват цялото. Именно затова малките неща много по-лесно ме ядосват.
Като абонат на Глобул не съм получавал нито една фактура през последните четири месеца. Да предположим, че би трябвало да знам колко дължа. В крайна сметка получих писмо, че съм "нередовен платец", така че отидох до един техен офис с желанието да си платя и да прекратя договорът за услуга, която не желая да ползвам и от чието качество съм недоволен. Оказа се, че мобилният оператор сам я е прекратил, за което дори плащам неустойки (по думите на служителката им). Но не това, че не съм си получавал фактурите ме ядоса, нито това, че са ме квалифицирали като "нередовен платец" (на практика съм такъв и то поради факта, че никой не ми е пращал фактури с посочени дължими суми и други такива подробности).
Най-безумното нещо, което за малко да ме изкара и видимо извън релси, беше последвалият въпрос дали използвам услугите на Глобул (това след като съм си платил всички задължения и неустойки, за да се откажа от скъпа и некачествена услуга). Още по-идиотски се почувствах след като обясних, че ползвам услугите на другите два мобилни оператора, а ми обясниха, че досега при Глобул съм ползвал една услуга, но можело да се възползвам и от другите.
Омръзнало ми е да слушам еднакви, добре заучени безмислени кухи фрази, които да чувам във всеки офис на всеки мобилен оператор. Но при положение, че искам да се откажа от услугите им, а се опитват да ме зарибяват с глупави въпроси вече ми идва в повече! И някой път чашата ще прелее и няма да бъда вече любезен!

Протест!

Много протести сьпътстват скромното ми ежедневие напоследък. Вчера протестираха срещу правителството, днес срещу виските цени на горивата. Даже и в Испания протестират. Също и в Гърция.
Всичко се превръща в своеобразен протст. Даже и акции като Часът на Земята.
Хора, които иначе не се замислят какво е включено в мрежата и колко енергия хаби, протестират срещу именно такива действия. Без обаче да се замислят какво да направят в ежедневието си, че да спестят енергия и да намалят вредните последици върху околната среда. 
Но явно всеки има нужда от изява, дори това да стане чрез протест. Колкото и да се опитвам да не го вярвам, след като попадна на място като това, все повече се убеждавам. Да рекламираш омразата като "най-силното чувство у българина" е доста крайно. Но все пак сайтът се радва на доста потребители, мразещи квартала си, града си, училището, градския транспорт... и каквото още се сети човек.
Лесно е да се мрази. Прикрива неспособността да обичаш (и да мислиш). Лесно е да се протестира "срещу". По-трудно е да протестираш "за".
Винаги е лесно, когато има враг, нежелано нещо, нещо, с което да се бориш. Да отричаш, да обиждаш, да дадеш воля на събралия се в теб гняв.
По-трудно е да разбереш какво искаш, да даеш идеи как да се постигне, да вложиш труд в осъществяването му.
А то може да се случи и без масови мероприятия, без много медии. Може да стане с малко ентусиазъм и повеко енергия, с малко добри думи и подкрепа.

Затруднена комуникация

От поне шест години имам все един и същ мобилен номер на все същата предплатена карта от Mtel. Същите ги имат и още няколко души от семейството ми и често се случва аз да им зареждам картите. Моята се зарежда веднъж в годината, защото говоря от друг (служебен) телефон. Обаче всеки път ми става много смешно, когато влезна в офис на мобилен оператор, защото, предусещайки какво ще ми кажат (независимо дали си говорим за червено, зелено или оранжево), си изграждам "шокираща стратегия" за човекът-машина срещу мен.
---
Ето примерен разговор (с редица любими фрази):
- Здравейте, искам да заредя две карти с по 10 лева.
- А знаете ли, че говорите много скъпо от тях?
- Да знам, но не са мои.
- Нищо, въпреки това разгледайте офертата ни за... (някаква актуална оферта). А вие използвате ли наши услуги?
- Да, и съм добре информиран за тях.
- Добре... а с колко лева искате да ги заредим?
- С по 10 лева всяка.
- Съжалявам, но имаме само ваучери по 5 лв. Мога да Ви дам четири или отодете ей там отсреща в червеното кафене...
И оттогава червеното кафене на ъгъла на "Париж" и "Дондуков" ми е много любимо. Жалко, че не може да се плащат и сметки за интенет там :)
---
Но ето и още няколко лзбими диалога (не във всичк аз съл главно действащо лице):
---
- Знает ли, че говорите много скъпо от тази карта.
- Аз не говоря от нея, само ми се обаждат. Просто я зареждам веднъж в годината, за да не си загубя номера, понеже го знаят много хора (това обикновено ги шашка и дори не ми предлагат абонаментен план).
---
- Знаете ли, че говорите много скъпо от тази карта.
- Знам.
- Ама... (и пак за абонаментен план)
- Вижте, Вие не разбирате, аз искам да говоря скъпо!
- Ама...
---
В офиса на глобул:
- А ползвате ли някоя от нашите услуги.
- Не имам си личен телефон на Мтел и служебен на Виваком. Не ми трябва трети! (Само при крайно досадни продавачи, но върши работа. Приложих го след като осем месеца си плащах сметките на една и съща каса, но така и не запомниха, че не ме интересуват оферти за мобилни абонаменти и имам лаптоп - логично е след като им използвах интернета)
---
Баща ми в офис на Виваком, след като е обяснил, че иска само да плати сметката за домашен телефон:
- Имаме нова интернет услуга. Вие използвате ли интернет?
- Не. КАКВО е това интернет?
- Ама не знаете ли какво е интернет?
- Не, можете ли да ми обясните?
- ... (не знам дали е успяла да обясни, то не е лесно :)
---
Пак баща ми, след като поне пет пъти е обяснил, че не го интересуват абонаментни планове, но служителката настоява да обясни.
- Добре, обяснете ми.
Тя започва да пише на един лист, изчислява безплатните минути, чертае схеми и т.н. Баща ми взима листа, разглежда го и казва:
- Дайте да Ви стисна ръката.
Отсрещната страна учудено подавайки ръка:
- Но защо?
- Нямате нито една грешка в сметките!
(Смях в залата :)
---
А кои са вашите най-банални и идиотски разговори с представител на мобилен оператор?
---
За моя радост служебния телефон го плащам винаги при една и съща служителка на виваком, която ме е запомнила и не ме засипва с предложения :)
---
П.С. Имам си и друга любима фраза - "А Вие сигурен ли сте, че сте подавал заявление за издаване на карта?", но за тези преживявания ще разкажа друг път :)))

Малко обновяване и малко за книгите

Съвсем набързо и накратко (защото съм с мобилен интернет, а той се плаща по някакви странни цени:) - блогът претърпя малко обновяване, съвсем в стила на летните месеци и е презареден с малко новини (вляво вдясно).
А понеже много хора пишат за книгите (линковете по-късно:), реших и аз да пиша за алчността на книжарницте и голямата алчност на големите книжарници. От опит: отпечатването на книга от 220 (приблизително) страници, без цветни илюстрации, обемна хартия, пълноцветна корица с покритие струва около 1800 лв. за 1000 бр. Излиза, че ако сам се заемеш с графичния дизайн и редакторството, стойността за отпечатването на 1 книга (бройка) е 1,80 лв. След това решаваш каква печалба искаш от един брой книга, имайки предвид, че и за писането се изискват нерви, труд и усилия (на много хора това им убягва). Да речем, че преценяваш като приемлива цената от 5 или 7 лв. Защо тогава на корицата се появява цена 15 лв.?
Всяка книжарница би ви обяснила, че работи с Т.О. поне 35%. Ако се обадите в Хеликон, може да се учудите и от техните 45% (малко е странно, при положение, че не са вложили труд за издаването, за проучването и изследванията за текста, за графичен дизайн, редакторска работа и в общи линии - за нищо).
Другият вариант е да се доверите на издателство. Тук преразказвам. Но последните думи ще са: "Никога повече няма да се занимавам със (Сиела - тук може да е всяко друго име, ама нали цитирам :)". Оказвало се пълно заробване, малко съобразяване с желанията на автора (уж той е важен) и още по-малка печалба (да не забравяме, че става дума и за труд).
Толкова възмущение засега :)
П.С. Нали стана ясно, че книгата ми няма да може да бъде открита в Хеликон :)

Размисли за книгата и моловете

Макар и късно, но все пак се включвам в инициативата "Денят 234". И то пак по своя си малко различена начин. Няма да говоря за последната книга, която прочетох, нито пък за любимата си книга (а и нямам такава). Няма да говоря и за книгата, която пиша (тя е скучна). По-скоро ще се опитам да обясня мястото на книгите в израстването и възпатанието (и в живота като цяло).
Оказва се, че "27.4% от българите не са прочели нито ред от книга през миналата година, а 14% смятат, че изобщо не е нужно да купуват литература" (ей, само връзки към колеги :). Има и по-стряскащи данни от същото изследване. Лошото е, че са истина. Случвало ми се е да попадна на човек, който с гордост да заявява, че никога не е чел книга в живото си. И съм се стряскал.
Аз си признавам, че не чета много и редовно. Но все пак чета (и се мъча да пиша). Не защото е модерно (а вече и не знам какво е модерно), просто имам нужда. Може и наистина да е защото баба ми е чела много приказки като малък. И така любовта към четенето си е останала в мен.
Странното е, че пиша тези редове, докато някой твърди, че "Моловете били част от нашето ДНК". Може и да е вярно. Бананте по 0,69 лв. са много по за предпочитане от някаква си книга, дето може да стигне и надмине 20 лв. Аз опашка в кнжарница не съм виждал. Обаче за мола, виж, това е друго. Автобусът, с който пътувах едва успя да си проправи път и да излезе на булеварда, нареди се в средната лента и спря на спирката (между другото специално открита, за да е близо до това "средище"), блокирана от коли, желаещи да се натъпчат в паркинга, който явно не е проектирана да побере достатъчно желаещи за атракцията "мол" (или се пише МОЛ, що пък не и MALL). Навсякъде имаше паркирани коли - по зелените площи, до спирката, на спирката, добре че поне по булеварда нямаше. Дано пак има санкции като с предходния истерично открит магазин (де да беше само един).
По лошото е, че малкото автобусче с едва отварящи се прозорчета се натъпква възможно най-много (е малко преувеличавам, защото на следващата спирка гъстотата на населението доста се увеличи).
И е пълно с млади хора, на които това безумие им е доставило удоволствие. Откриването на един най-обикновен магазин (може пък и да е имало награди като в един друг търговски център, където хората щяха да се избият, ама да не съм чул).
и тъкмо докато размишлявам дали пък в тия молове няма и по някоя книжарница (не съм стъпвал в подобвно огормно и ужасно гъзарск сдание - за моловете става дума, де, не за книжарниците) няма от къде да знам. Възможно е и да има мол-ска книжарница. Съ сигурност обаче има кино. И сигурно ще дават "Мисия Лондон" (за съжаление го няма в нормалните кина - Одеон, Дом на киното, Люмиер :( И много от тези, които са се ръгали, блъскали и настъпвали, за да видят "световно известния магазин" ще го гледат. Може пък и да разберат, че има и книга със същото заглавие. Пък току виж и си я купили. От книжарницата в мола. Току виж пък филмът предизвикал и опашки в книжарниците. Дали? Наш човек ще следи развитието на случая.

P.S. Аз отбелязах Денят 234 и с мой си малък празник - приключих с писането на книгата си за медиите в градския транспрот, която в момента се странира, подготвя се корицата й и т.н. и съвсем скоро ще съм много горд с постигнатото :) Мисля, че това оправдава малко закъснението ми.

Не е трудно

Толкова ли е трдно да разбереш другите? Да се замислиш, че някой може да направи нещо и НЕ заради теб. Че може да го прави заради себе си. Да му е писнало от всичко такова, каквото е. Да иска да промени всичко. Да иска да промени себе си. Да иска да остане за малко БЕЗ теб. И не защото не те обича, не защото не иска да е с теб. Защото иска да е насаме със себе си.

Ти НЕ винаги си най-важния, НЕ винаги всичко се случва заради ТЕБ. Понякога АЗ съм най-важния. Понякога АЗ правя нещо заради себе си. Оставам насаме със себе си, за да мисля за нещата от живота или просто за да си спя следобеда на отворен прозорец и включен компютър. Защото АЗ искам така. ОК?

Толкова ли е трудно да говориш? Да попиташ в прав текст това, което скаш да попиташ. Не е сложно, никак даже. Не е нужно да го правиш по заобиколни начини. Не е нужно да го правиш чрез друг. Няма нужда от глупави проверки. Защо си мислиш, че така е правилно? Защо всички ТРЯБВА да постъпват така, както би постъпил ти? И толкова ли е трудно да кажеш истината. Толкова ли е трудно да бъдеш честен.Така няма да нараниш другите. Няма да ги караш да страдат. Така няма да страдаш и ТИ. Няма да страдам и АЗ.

Това, че си наранен, значи ли, че трябва да нараняваш и другите? Това най-добрата тактика за защита ли е? И какво като нараниш и другия, после и той ще иска да се защитава ранявайки. И кой ще обича тогава? И кого?

Долу ДСК, долу ПИБ!

След като вече десетки (дори стотици) пъти се проклинах, че реших да се възползвам от "услугите" на банка ДСК, дойде поредната изненада от там. Месечното извлечение, което миналата година престана да идва когато сметката беше пресушена, сега дойде съвсем навреме и с учудване разбрах, че дължа на Банка ДСК 17, 45 лв. (вкл. и лихва от 0,05 лв. задето не съм ги внесъл миналия месец). Па, не сме се договаряли за овърдрафт и въпреки крайното ми нежелание да им дам тези пари, задето съм теглил пари от чужбина (за което те скромно са си прибирали по 3 евро на опит и 1% от изтеглената сума). И тъй решавам с поредната сума да се нсоча към клона на банката, като хем да си обменя парите, хем да си разчистим сметките. Знам, че се чака около 30 минути, затова тръгнах 1 час предварително. Взех си номерчето - 151. Най-близко до мен беше 136. Надявах се, че наистина "номерът не отговаря на извикването Ви" и няма десетки хора преди мен. Е, да, ама не. Минава половин час и вече се изнервям, започвам да ходя от единия край на салона до другия. Един човек си тръгва изнеррвен още преди да му е дошъл реда. Вътрешно се радвам и изпитвам огромно лзбопитство дали и той е в поредицата до 151, че да мога да подскоча от радост. На десетата обиколка едната жена на гищетата вече ме поглежда странно, а аз се усмихвам с огромно нежелание и целеустремено продължавам към стената, за да я достигна и сменя посоката за пореден път. Вече ме заболяха краката. Изминали са 45 минути. Поредицат от тръгнали си хора, ме кара да си мисля, че скоро ще ми дойде реда. Даже има и свободно столче. Сядам и полузсапивам в очакване 151 да се появи на електронното табло. И ето 146, по дяволите все още е тук. И 147 е все още тук. Абе, тия хора имат железни нерви. Вече ми е толкова нервно, че почвам да се усмихвам без причина. Изведнъж се появяват някакви си 364 и 809. Е, не е честно. Подпирам глава на колоната и се опитвам да заспя. 148 - няма го, супер. 149 - никой не става. Веча започвам да си мисля, че наистина ми идва редът. 150 - пак никой. Ей сега вече трябва да съм аз. Поглеждам си часовника - точно един яас откакто съм влезнал в салона. И (най-накрая) 151 се появява на таблото.
отивам при една усмихната служителка и почвам да обменям парите в евро. Толкова много съм ядосан, че хич не ми се иска да я похваля, че си биха рекорда от 30 минути, даже го удвоиха. Но им се размина и получаването на 18 лв. Реших, че не е нужно да им споменавам, че имам и сметка при тях и им дължа пари. Е, няма пък да им ги дам. Не и днес, пък май и никога. Като изтече срока на тъпата карта ще я нарежа и ще я хвърля някъде...
И така с бодра и заспала крачка продължавам напред по задачи. Случайно минавам покрай банкомат на Първа Инвестиционна Банка. Муш картата с чип. Имам си 60 лв., последната стипендия за годината. Айде да си я взема. "Моля изчакайте докато се извърши транзакцията". И така 1 минута.... Минута и половина. Около мен нервно пристъпват от крак на крак чакащи да си вземат парите. С много злоба натискам червенот копче и си взимам глупавата карта с чип. Влизам в самата банка и се насочвам към една от служителките. На усмивката и отвръщам с "Омръзна ми от вашите банкомати, непрекъснато имам проблеми с тях...". Тя много усмихнато ми говори за проблеми с чипа, комуникационни проблеми и тем подобни глупости. В карайна сметка можело да си изтегля парите и от банката. Посписвам се пак на нещо си в два екземпляра и ме пращат на касата. Отивам аз и пак така без желание се усмихвам и подавам листчетата и личната си карта. "Ей сега ще я убия" пък получавам аз в отговор и ме пращат обратно при служителката, а листчетата ги скъсаха. Какво става не знам, но вече ми е толкова все тая, че ме досмешава и почвам да се хиля прекалено много докато служителката се обажда някъде си, за да пита за моя проблем и ме гледа странно. "Комуникационен проблем" е простичкото обяснение. И пак същите формуляри, пак ги подписвам в два екземпляра. И пак отивам на касата пак при същата касиерка. В крайна сметка си получавам паричките. И си ги смених в обменно бюро, че не ми се занимаваше повече с банки.
За моя радост с едната банка вече няма да се видим повече, но с другата ще трябва да се търпим поне една година още.
А после - всичко на ръка, долу банките!

Празник ли?

Изтеглих си химна от data.bg и го слушам сега. Става ми хубаво, сещам за многото празници досега. Но и си мисля дали 24 май е все още празник.

Книжовността вече не е нова сила, но ние все още търсим пътя към мощната просвета, непрекъснато, по всякакви начини, в повечето от които липсва целта да се направи от децата хора.

Питам се дали науката е все още онова слънце, дето грее в душите или се е превърнала в синоним на целеустрменато желание за листче хартия, което би трябвало да представлява знание в определена форма.

Мисля си дали народността не е паднала. Дали знанието живее или отдавна е умряло? Или ако не е - не продължаваме ли да го ръчкаме, да го раняваме, да го докарваме почти до смърт, но въпреки това да твърдим че е живо? Или пък е в кома?

Мисля си и дали народният гений не е пак заспал в глубока тъмнина. И дали има кой да го събуди? Или пък и той е в полуживо състояние?

И дали имената на Кирил и Методий ще живеят във всенародната любов? Или други имена вече мощно са ги изместили някъде на заден план. И дали изобщо ги има и в този заден план?

Май всички знаем отговорите. На мен ми е тъжно от отговорите. Тъжно ми е и от лозунги като "Книгите при хората". Тъжно ми е, че няма Панаир на книгата, а Разпродажба. Тъжно ми е и че не е в Националния дворец на културата, а в един търговски център. Още по-тъжно ми е като се замисля за книжарниците там, дето бях допреди седмица. Тъжно ми е и като си помисля колко насилствено се приема празнуването на този празник и как се говори за това, че не е никакъв празник.

Честит празник на всички, които като мен ще са тъжни утре, но ще празнуват вътрешно, защото си мислят, че празникът не е непременно показност!

Честит празник и на тези, които ще участват в шествието!

Честит празник и на всички, които ще се разходят до ъгъла на Опълченск и Стамболийски, за да си подарят книга! И на тези, които нямат да разберат какъв е смисълът да си подариш книга честит празник!

Разбити митове 2: Медиен пазар

И така, както обещах, само с няколко седмици закъснение - първи впечатления от медийния пазар в Австрия. Признавам, че почти нищо не знаех за него, сега пак знам малко но пак е нещо.
Най-коментираната и май най-добре развита медия са мобилните комуникации. Мисля, че не пропуснах да отбележа, че и в образованието по журналистика им обръщат достатъчно внимание, за разлика от БГ. Имат си 5 мобилни оператора A1, Telering, One, T-mobile, Drei, които предлагат почти всеки нов модел телефон за 0 ойро, стига да сключиш двугодишен договор. Доста хора си гледат телевизия от хендито (тук така викат на джи ес ема), виждал съм ги, не лъжа. Разговорит също не са скъпи, даже ми е по-евтино да се обадя в София от австрийската си карта, отколкото от тази на М-Тел с "услугата" роуминг. Обобщено: пак толкова мобилни оператори, по-евтини телефони, по-евтини разговори.
Телевизията е на ниво много по-назад от България като брой станции. Обаче могат да се похвалят с обществена телевизия. Даже си има два канала. (А ние все още имаме държавна, на която и отнеха единия канал). Разликата - БНТ се издържа от държавния бюджет = зависимост, а ÖRF от данъци, които плащат всички. Щом имаш телевизор - плащаш, защото всички кабелни оператори и доставящи сателитна ТБ са длъжни да доставят обществената телевизия. Частните национални телевизии са три. ATV излъчва от 1.6.2003, Austria9 - от 12.12.2007, а Plus 4 - от 28.1.2008. Бсе още нямат новини и актуални предавания и са в етап на пред-сериозност. Местните станции са около 60 на брой.
Но, ако говорим за цифровизация. Ще я има до края на 2009. На MUX A ще излъчват ÖRF1, ÖRF 2 и АTV, която е платила доста солидна сума на обществената телевизия за привилегията. MUX B = Plus 4, TV 1, MUX C = Местни станции, а на MUX D ще се предават 15 телевизионни и 5 радиостанции DVB-H (Н за хенди), телевизия и радио за мобилни телефони демек. Обобщено: по-малко канали, истинска обществена телевизия с влияние, развиващ се частен сектор и реален шанс за бърза дигитализация.
Радиото е също с по-малко на брой станции, за Виена моят приемник хваща окло 5, мизерия нали. И повечето пускат предимно музика. Е, тук по-малко знам.
Печатът. Тук мога да напиша много. Защото всеки ден получавам безплатно някой от големите всекидневници. Раздават ги пред университета. Има логика май, дали и нашите вестници ще се сетят. И така няколко свестни вестника - Die Presse, Der Standart, Kurier, Wiener Zeitung (този е местен). Всеки ден в метрото има безплатни вестници - Heute и Österreich. Нивото им е като на нашия Телеграф, но са без правописни грешки. Хората доста ги четат, защото казват всичко накратко, и знаеш най-важното докато стигнеш на работа. Отскоро си имат и КronenZeitung и BildZeitung, които те определят като "жълта преса", а ние бихме нарекли лайфстайл. Обичам съботно-неделните броеве, които са доста дебелички и има доста за четене. Добре, допълвам: всяка събота и особено неделя (ако не съм се оплакал в еделя почти нищо не работи, включително и местата, от които можеш да си купиш вестник) по стълбове, улични знаци и светофари се появават найлонови пликчета с касички и, кактоСпоун е казал вече, който иска плаща, но по мои аблюденич повечето хора си взимат вестик без да оставят стотинк (или поне центове). Обобщено: Представете си българския пазар само със Сега, Стандарт, Капитал, Днвник, Нощен труд и... Телеграф, ама безплатен.
Онлайн-медии. Общо взет сайтовете на традиционните медии са доста добри и интерират различни видове медии в себе си. Нямат си водеща онлайн медия. Тук пак трябва да похвалим печатните медии, тъй като голяма част от онлайн-потребителите се насочват към техните сайтове. Обобщено: Мечтиии, някой ден и в сайтовете на български вестник ще се появи "Пуснете си аудио" и "Пуснете си видео". Но пък си имаме онлайн-медии и агенции на сравнително добро ниво.
Дано да съм успял да си изложа мислите кратко, но ясно. Та това е, разбити пресварителни нагласи, доминирани от българския медиен пазар.

Разбити митове 1: Университетът

Във ФЖМК, а предпологам и не само там, винаги ни говорят за обучението “на Запад”, в “цивилизованите страни” и т.н., опитвайки се да ни изградят един идеален образ за него. Но какъв е резултатът след личния ми сблъсък с него (и по-специално с образованието в Австрия) – много просто, поредното рухване на митове, разбиване на клишета и глупави стереотипи.
Колкото и странно да ви се струва, ще започна с ето този стикер “No kangaroos in Austria”. Та, както за не толкова ориентираните туристи, не можещи да направят разликата между Austria и AustrALia, така и за също не дотам ориентираните австрийци (и не само) в университета всичко е уредено по много прост начин, даже простоват.

И така, първият мит: “А там всички студенти редовно посещават лекциите”. Това е абсолютна лъжа. И тук всеки си идва когато поиска, но след това не му се налага да търси някой, който пише четливо, да снима лекциите на ксерокс...
Защо ли? Ами много е просто – интернет. Да, тук са чували за интернет. И докато във ФЖМК (,който би трябвало да е факултет по КОМУНИКАЦИИ, а няма дори страница в интернет) студентите се мъчат да убедят преподавателите си да си направят блог или пък да се качат програмите оnline, тук почти всеки преподавател си има страница в интернет. Там се качва цялата информация за курса – като се почне от програмата, изискванията за изпита и се стигне до презентациите, които се представят на всяка лекция.
О, ужас! Ами авторското право, ще откраднат програмата и ще я приложат в друг университет, биха възкликнали много “колеги”. Е, няма страшно. Понеже тук все пак явно по-отдавна са чувАли за интернет, достъп имат само студентите, които са се регистрирсли с име, факултетен номер и e-mail в университетската мрежа.
Да, има такова нещо. Може би някой ден и в СУ ще има. Може би, когато... когато и аз не знам какво стане. Но е хубаво, пестят се време, усилия, нерви. Регистрираш се за всеки курс, след това за всеки изпит съвсем сам. Когато лекцията отпада, получаваш съобщение на електронната си поща. Е, не че имам нещо против жълтите самозалепващи листчета на таблото или пък съобщението :“Ей сега се обади, че няма да идва”, но нЕкак си, по-цивилизовано е.

По-горе май имаше доста разбити грешни представи и “митове”. Но – вторият разбит мит – там образованието е много по-специализирано, казват преподаватлите, а студентите – много по-практически насочено. Ами не е нито едно от двете. Много по-свободно е, така да се каже. И докато в нещото, наречено “нова учебна програма във ФЖМК” се набляга на вкарването в коловози – един тематичен и един медиен, лишаващо те от правто на избор за следващите три години, тук е малко “по-така”.
Да, доста драстично, но тук няма три специалности. Целият Факултет (всъщност Институт) се състои само от една специалност, обединяваща нашите Журналистика, Връзки с обществеността, донякде книгоиздване (тук не зачитат книгата много като медия, но пък обръщат голямо внимание на мобилната комуникация) и бъдещата Онлайн журналистика.
И, о, ужас, няма такова нещо като разпределение на предметите по курсове. Ама как така. Ей така – мога да уча нещо ако искам в първи, ако искам в трети курс. Естествено за някои предмети си има допълнителни изисквания.
И още нещо, и тук имат избирателни предмети. Но те не са един от два възможни. Те са в рамките на целия университет. О, ужас. В СУ за това ти трябва молба до Декана, да я одобрят, да гледаш кредити... Направено единствено и само в твоя полза, ха-ха. Е тук всичко става през “системата”. Седиш си вкъщи и се записваш на курс в Историческия факултет. Лесно е, поне тук.

Трети мит: за кредитната система и платеното образование. И от двете са недоволни почти всички студенти тук. Недоволни са и от системата бакалавър – магистър – доктор, която е въведена отскоро, в това отнощение изостават.
От кредитната сиситема са недоволни, защото трябва да прекарват доста време на лекции, или поне да имат много изпити. А всъщност програмата им не е толкова натоварена колкото нашата.
От платенето образование са недоволни по същата причина, по която и хорта навсякъде, където го има. "Образование само за децата на богатите и повече работещи студенти" (това са думи на преподавател в Университета тук).
Всъщност, прави ми впечатление, че повечето преподаватели тук не считат за нещо лошо да изказват собственото си мнение пред студентите. И свободно критикуват – всеки и всичко. Демокрация може би едва ли не. Нешо, което ни липсва.

Четвърти мит: Там учат повече / Там нищо не учат. Тези са ми от любимите изказвания. Всичките са... Обобщението по тоз начин е доста тъпо. И тук е пълно с много неориентиани хора, които не знаят къде са попаднали, дали точно това са искали, искат ли да продължат, занимава ли им се с това. Има и такива, които знаят, че това им харесва и се занимават сериозно с образованието си. Също като в България.

Пети (последен за днес) мит: Те са по-информирани. Ами, не са. Странно е, да. Тук има два канала на обществената (а не държавна ТВ, защото се издържа САМО от данъци) и два частни, излъчващи от тази година. Много развита е мобилната комуникация, но се сещате, че става дума предимно за музика и филми. Тук не се ровят много в интернет. Може би защото имат достатъчно библиотеки с много книги, не знам. Но и библиотеките не са препълнени. Много от студентите по журналистика не знаят актуалните развития. А може да ги научиш лесно – има безплатни вестници, но за медийния пазар, по-късно, заедно с филмчето...

За шнапса, абсента, бирата, английския, гаргите, книгите, протестите и велосипедите

Може и да си мислите, че горните неща нямат нищо общо, но не е така. Обединяват ги последните 24 часа. Да, бях на посещение в музея на шнапса. Много кратка и ясна обиколка на най-старата фабрика във Виена, която завършва (естествено) с дегустация. И множество чуждестранни студенти, които се втурват да пробват от всичко. Първо си взимам "Виенска кръв", едно червено такова, не е много гадно на вкус, и май не е по-силно от ракията на дядо. След това пробвам абсент, едно зеленичко такова, по-гадно на вкус и малко по-силно. Но не може да бие ракията на дядо ;)
И неусетно вече трета чашка, групата ни е много по-сплотена и е много по-оживено. Всичко свършва с думите: "Не искам да ви гоня, но следващата група ще дойде след 2 минути". И ни изгонват, ама културно.
Решаваме да отидем за по бира във Philadelphia Wirtin, но по пътя намираме кръчмичка, кадето има акция на Wiselburger - само за 2 ойро. Спираме за малко, пием бира, говорим си и... продължаваме към целта. Странно, все още повечето хора вървим в права линия. Стигаме до гостлницта и си поръчваме по (още) една бира. Започваме разговор, но на английски. Странното е, че разбират какво се опитвам да кажа. Наистина странно, изглежда бирата улеснява комуникацията на чужди езици, или може би е от абсента, не знам...
И така всичко свършва (т.е. бирата) и се разотиваме с обещанието, че ще правим пикник след две седмици. Само не стана много ясно дали, къде и кога. Прибирам се в стаята и заспивам.
Така и не можах да видя чудните цветове, за които говори Ван Гог, че виждал след като пие от това зеленото. Изглежда няма да стане художник от мен, жалко.
На сутринта намирам всичко, което явно е било на леглото ми, на пода под формата на топка от дрехи, тетрадки и фотоапарат. Странно, този момент е единственият, който ми се губи. Но поне съм си легнал културно :)
Решавам, че ще си подредя стаята, както всяка събота. Пък и се чувствам добре, това също е странно. И почти успях. Събрах всички вестници от земята, изпрах черните дрехи и тъкмо когато трябваше да продължа с подреждането решавам, че ми трябва малко време.
Време за мен самия. Време, в което да направя нещо приятно. Време без пространство, или пък пространство без време. Да вървя и да мисля, Да не стигна до определена цел, а просто да вървя и да си мисля. Да седна и да си мисля, или пък да си седя без да мисля.
Отивам в парка. Да, на пет минути от общежитието има парк, ама кой да ти знае. Добре, че имам няколко карти на града, че да се усетя. Страхотен парк, с нормална трева, не от онази изкуствено красивата, с езеро и с всичко по правилата. Прекрасно място да вървиш без да мислиш.
След като съм вървял и аз не знам колко, забравих си часовника, а мобилния телефон нарочно го оставих на масата, си харесвам една самотна пейка и се седям на нея. Отварям чантата и продължавам да ям чипсА. Членуван е, защото става дума за пакет чипс, който ям вече повече от месец. Даже беше стоял до леглото ми, докато си бях в София. Хрупам си аз, а срещу мен една нахална гарга се плези. Е, не че се плези, но ме гледа така странно и издава странни звуци. Получава едно картофче. Налапва го, странно. Май много странни работи станаха.
Идват още и още гарги. Отиде бая чипс, някрая се сбиха. Добре че мина едно куче, та ги разгони. Странно, много приличат на хората. Има за всички, обаче винаги има някоя нахална черна гарга, която бие другите, за да си вземе повече. Пък аз исках на всички да дам, нямах симпатии към някоя, е може би към онази, която ме помоли така учтиво. Не че мога да я разпозная :)
Продължавам по пътеката, но вече без да мисля. Вървя си, вървя си и... парка свърши. Стигнах до улица с трамваи. Я да видим, да върши ми работа. Добре че тук навсякъде има табелки - разбираш какво чакаш, докъде ще те закара и след колко време ще дойде. В случая 5 минути, щото предния го изпуснах съвсем за малко, пък и не заех това ли е посоката :)
И така вече съм в центъра. Следва продължителна обиколка на любимите ми книжарници, в които почти винаги си намирам нещо, но не винаги си го купувам. Всъщност това е май най-дългата част от деня ми, пък как накратко я разказах. Ами да. Но така е.
Тук книжарниците са по различни. Може да пипаш книгите, даже може и да ги разтвориш. А за по-настоятелните има едни диванчета, дето може да седнеш и да почетеш. Накрая все пак може да не харесаш книгата и да не я купиш. И няма да те гледат сърдито. Да, рай. Добре, че днес се сдържах иначе сериозно щях да наруша финансовите разчети. Пък и честно казано, не си харесах нищо. Май само гледах без да мисля. Пак.
Продължавам пеша по уличка, която не познавам и изобщо не знам докъде води. Е, води до улица, която знам. И се отправям в посока Университета. Обаче чувам музика, която идва откъм новото кметсво. (Новото по виенски стандарт = сградата е на около 150 години). Дали не е онзи фест, който смущаваше занятията цяла седмица. Не, не е. Фестивал на колелата. И състезание с колела. И навсякъде велосипедисти, оптващи се да сгазят леко неориентираните пешеходци. Много забавно. Добре, че тук си има маркировка и по тротоарите - в едната половина велосипеди, в другата - хора. Стана ми мъчно за моето колело. То всъщност е на брат ми, но той го кара два пъти - първо малко след като го купи и падна, втория път щеше да го сгази кола. И оттогава е почти мое. Сега седи затворено някъде в гаража на баба и дядо. Дали пък в самолетите не превозват колела, или ще ми излезне по-евтино да си купя на старо. Или май ще си ходя пеша и с градския транспорт, за какво иначе ми е тази карта.
И така, значи с градския транспорт. На спирката обаче пише "не се движи заради демонстрация" - това е също както когато вместо цифрички на електронните табла в София започнат щуро да се движат кръгчета :) И продължавам с крака.
Малко по-надолу виждам демонстрацията. Пред Парламента са се събрали китайски младжи с плакати. Тези на китайски не ги разчетох много, ама имаше и на немски. "Спортът няма нищо общо с политиката", това беше основното. От другата страна на улицата, т.е. от моята, беше контрадемонстрацията - "Повече права за хората в Китай". Някъде по средата беше полицята. Нямаше боеве, кротко и не толкова тихо хората си казваха мнението. Замислих се защо това не може да се случи в София. Но вече ми беше свършило мислилото. Не може да се случи. Поне не сега. Някой ден, може би. Може би никога.
Прибрах се. Пак за 30 минути, колкото в делничен ден. Градският транспорт на Виена ще ми липсва. Вкъщи си отворих промционалния пакет на Виенска община. Имам си карта на велоалеите вече. Само остава да намеря колело. Имаше и малка бутилка вода. Надявах се да не е газирана и да става за пиене. Е, поне не беше газирана. Пак същия странен вкус. Нищо ще си пия минерална вода през май.
И така днес е неделя, вече съм споменавал, свещен де на голямото нищоправене. Поне се разходих в парка наблизо. Странно но днес не вали, даже е слънчево. За първи път от година и нещо си сложих слънчеви очила.
Мисля, че отделих предостатъчно време и пространство за себе си. А сега съм обещал на брат ми да му преведа за архитектурата на Катедралата "Св. Стефан". Докладът е за утре, така че спирам да пиша. Надявам се, че поне този път бях изчерпателен. А сега, време е да почна да мисля на немски, даже по-добре на австрийски...

Да се смееш ли, да плачеш ли

Автобусна линия 72 разделена на две, съобщава zagrada.bg. Ето и официлна информация от СКГТ, даже с карта, да не стане объркване :)
Интересното на тази линия и е, че първо беше удължена, след това дадена на концесия. Концесионерът я обслужваше изключително зле, автобусите им бяха стари, недостатъчен брой и зле подържани (лично мнение). Последното, защото фирмата нямаше собствен гараж.
Всички бяха много недоволни от нея и тя взе, че се престана да обслужва линията, защото явно е във фалит. Не изпълняа курсовете си и предаде топката към СКГТ. А от общината си пуснаха конкурс за нов договор, но кога ще приключи процедурата май не се знае.
И така - обслужването на линията си разделиха трите софийски автобусни гаража - Земляне, Малашевци и Искър. Обаче явно са се озорили и не могат да се справят.
И затова идиотите (присъствал съм на Комисия по транспорт в СО и знам как се взимат решения) от общината са решили да разцепят линията на две - те ще бъдат с номера 72А и .72Б, колко оригинално. Не казвам разделят, защото при разделянето би трябвало двете нови линии да имат обща спирка. Обаче те са измислили нещо изключително оригинално. Цепят линията на две - едната част стига до НДК, а другата тръгва от Орлов мост. Супер оригинално. В предишните нарочни и бземислени разделяния и скъсявания на линии, поне правеха така, че пътуване, което преди се е извършвало с едно превозно средство (респ. с един билет) да може да се извършва с две превозни средства. Сега обаче са нодобряли. Вместо един билет, за да стигнеш от Красна поляна до Редута ще трябват не два, а три билета (защото от НДК до Орлов мост все с нещо трябва да се придвижиш, ако не пеша).
Те, общинарите, са си казали "Че кой пътува от Красна поляна чак до Редута?" и са клъцнали маршрута. Но много хора пътуват по този маршрут. Много хора пък пътуват от Красна поляна до Орлов мост. Има хора, пътуващи от НДК до Редута. Има и такива, които пътуват от х-л Плиска до Красна поляна. Има доста хора, които използват автобуса като връзка с множеството медицински заведения в района на ВМА. Но тези опции вече са невъзможни с по-малко от две превозни средства. На печелившите честито. СКГТ си решават проблема, пътниците да му мислят. Сега ако някой наистина си мисли, че автобусите пак няма да закъсняват с по 40 минути, да си признае. Аз лично не вярвам. Просто вместо хората да чакат един път и след това полуживи да стгнат на другия край на маршрута, ще чакат на две места по много с леко прекачване или пешеходен преход помежду им. Само хората, извадили си карти за повече от три месеца "печелят", защото според СКГТ картата им ще важи и за двете "нови" линии. Само трябва да измислят как да стигнат открая на едната до началото на другата, без да дупчат билет!
Е как да не ти стане смешно, та чак да се разплачеш. Тъжен смях. Аз лично присъствах на комисия, когато се вземаше решение за откриване на нова тролейбусни линия - №13. тогава аргументите бяха следните: "Тия все искат някаква линия, ама ние няма да удължим двойката. Дай да им пуснем няква линия там за три месеца и после ще я закрием.".
Всъщност тази линия издържа цели шест месеца. Но явно доста хора са се ъзползвали от нея, затова пак същите хора решиха да прекратят съществуването й. И удължиха маршрута на друго превозно средство - автобус №100.
Просто не ми се мисли как ще реагират хората след по-малко от 6 часа, като видят съобщенията по спирките. Защото пък тези от СКГТ имат добрия навик да сложат бележка за промяната един ден след влизането й в сила, после се оправдават с "недобросъвестни граждани", които са си отнесли бележката у дома. Събота и неделя ще минат, все ще се преживее. Но в първия работен ден - е, тежко им на шофьорите най-вече, и на общинарите и на "тия от СКГТ", и на бат Бойко, и на майките им.
-------
Моето непрофесионлано мнение: Не трябва хора, които в голямата си част нищо не разбират от транспорт да взимат решения в общината. Все пак искрено се съмнявам някой от общинските съветници от транспортната комисия да се е качвал на автобус, тролейбус или трамвай през последните седем дни (а и повече). И им пожелавам като правят нещо да мислят, а не просто да вдигат ръка в знак на съгласие.

Тук съм!

Леле, колко отдавна не съм сядал пред ковпютъра за по-дълго.
Говоря ей така, за да си пиша в блога, да чета нещо интересно.
Чак напоследък разбрах,ч е съм се загубил някъде, след като получих съобщение на електронната си поща със заглавие "Боян, къде си?"

Ами тук съм. И ми се случват различни неща. Първото е че се върнах от Германия - за радост или за съжаление (всъщност изпитах и двете по равно, така че не знам за кое да говоря). Трудно ми беше да се адаптирам пак, въпреки че прекарах едва месец "там" и бях започнал да говоря за общежитието като за "в къщи". Просто ми естранно като пресичам улиците, като влезна в магазин. Не знам защо хората не се усмихват, защо не се опитват да бъдат поне привидно любезни. Още ми е чудно че "там" като спреш на тротоара, за да може някой да влезне в бензиностанцита (примерно), шофьорът ти благодари, пък тук внимаваш и като пресичаш на светофар, защото "не е сигурно".

Това лято доста ме промени, поне начинът ми на мислене. Всички стереотипи за тъпите, без чувство за хумор, строго организирани германци бяха разбити на пух и прах. Просто открих нормални хора, с нормален начин на мислене. Открих и че хората "там" се чувстват по-свободни, совободни дори да седнат на пода ако искат (а той не е винги чист като в представите ни) и следователно са по-щастливи. Открих и че в един германски университет, подоно на любимият ми Факултет, може да няма столчета пред учебните зали. Но пък за сметка на това има библиотека на три етажа с достъп до интернет.

Всъщност интренте беше единствената ми връзка с "тук". И уличните телефони с монети. За М-тел не ща да говоря, защото си изхарчих почти сичките пари за нула време. После пък изведнъж нарастнаха и така (както напоследък често казвам - "стрнна работа").

Та така. "Там" видях много. Може и вие да видите една малка част тук. Намерих и много нови приятели от цял свят. С някои все още си пиша, други престанаха да отговарят на писмата ми по електронната поща.

И ако се чудите защо пиша тук и там в кавички, то е защото за мен те са условни. Защото се чувствам еднаква добре "тук" и "там". Добре, но по различен начин. Там ми е хубаво, че знам в колко часа ще излезна, кой автобус ще хвана, къде ще слезна и кога ще започнат часовете. Тук знам в колко часа ще излезна и оттам натътк всичко е загадка на градския транспрот, свързана с леки пешеходни преходи. Но пък имам пълната свобода да променя нещата, да съм активен и да имам идеи за промяна, до построя света от "там" "тук". Защото май към това се стремим.

След като се върнах продължих сагата по записването ми във втората ми специалност - социология. Беше забавно. Отне ми един ден да се запиша. Цяла сутрин чаках да си платя таксата, след което няколко пъти обясних, че съм сигурен, че ще бъда първи кус. После пък се оказа, че не съм си приготвил всички необходими документи за записване. И така, наложи се да тормояз инсп. Ичева (да е жива и здрава) в 15:30ч. , за да си снимам дипломата. Размина се леко без викове. В 15:50, десет минути преди края на приемното време на исп. Тончева във ФФ (много симпатична и спокойна жена, м/у др.) успях да се запиша и станх горд притежател на втора студентска лична карта.

И така, учебната година започна. Видях си програмите. За щастие не съвпадаха почти никъде. Само за някои избираеми дисциплини. И така започна голямото "летене" между Плиска и Паметника Левски. Оказа се че отнема не 20 а 45 минути до час да пропътуваш разстояниието с градски транспорт. Затова потърсих решение в признаване на изпити от журналистиката в социлогията.

След като питах на три места по няколко пъти къде да отида и какво да направя, се запасих с необхоимия брой уверения (пет) и отидох при инсп. Ичева, която ме скастри как така ще пишем пет, я всичко на едно. После си преписах и петте молби на едно листче, щото били "много". Но напук на съветите на Елица пих всичко, окето поне малко приличаше на това във социлогията.

После дойдоха избори за студентски съвет, пак ме избраха и пак съм секретар, само че Хриси ще ми помага. Запознах се и с някои пъвокурсници, свестни са повечето. Лекциите ми тръгнаха по тайни канали сред тях.

Започнах да сравнявам и двата Факултета. Открих колко малко сме говорили във ФЖМК и за сметка на това колко много искат от нас да оворим във ФФ. И колко много имаме да четем. Вече получих фобия от преснимани лист. Като видя някой да се разхожда ъс ститна страници от ксерокса и викам "Какво е това? Аз имам ли го?". Доста парички се хвърлят за снимане на текстове, които ме карат да се чувства още по-глупав, отколкото съм всъщност.

Настъпи и проблемът с "ние" и "вие". Всъщност не знам кои точно сме ние - журналистите или социолозите и кои са тези вие - социолозите или журнласитет. Затова започнах да употребявам по-нуетралното 4в журналистическия" и "във философския". Открих и колко голяма разлика могат да бъдат две годин, що се отнася до начин на мислене и начин ан поведение. И колко трудно хората навризат в академичната атмосфера веднага след училището. Сигурно и с мен е било така, не помня вече.

Естествено започнаха да ми идват и много идеи за проекти, вече ги обсъждаме и скоро ще започне реализацията им. Пак искам да променям ФЖМК към по-добро. Но какв ще се поучи - не знам.

И така последното е от петък. Отивам аз в канцеларията на ФФ да видя докъде са стигнали нещата с молбата ми за признаване на изпити. Тончева първо вика, че още не се е върнала, после я намери в една папка. И като почна да раздава индивидулани протоколи - те взели, че ми признали четири изпита и сега ми остава само един. Аз първоначално не можех да повярва (като добавим, че бях чакал повече от 30 минути, за да вляза и бях леко оттегчен вече). Но наистина, всичко е написано.

Пропуснах да се похваля, че уча и френски във Фр културен институт. Изкапах си изпита с 89 от 1000 точки и съм много доволен. Даже мисля да продължа в по-горно ниво. Но не знам дали сега или след време.

Освен това уж работя - на хонорара. Във в. "Железничар. Не е смешно. Освен това е най-добре платената от всичките ми досегашни работи. Седя си вкъщи, превеждам си от чуждестранни медии, правя една хубава, добре звучаща компилация и готово. Освен това ми обръщат внимание и ми коригират страницата с обяснениязащо не трябва да правя така. В общи линии е полезно за мен и не ме натоварва. Сега съм подал документи и за други позиции, но още няма отговор.

Стига толкова от мен. Утре имам тест по публична администрация.

За пореден път трябва да обещая, че вече ще пиша редовно. Но знам, че няма да стане.
Ако има нещо ще пиша, но трябва да съм в настроение.
Айде!

Поредното дълго досадно мнение

И така пак изоставам и не си зпълнявам обещанията, нооо вчера беше събота, ден за почивка и мързелуване. Освен това бях на разходка да се попека на слънцето, докато не ми е станало много противно. Освен това цял денвкъщи имаше симпатични хора, с които може да си говориш. Така че компютърът поне за малко остане изключен.
Интервюто за Еразъм се оказа доста смешно, аз не че се притеснявах де. То и за какво ли - двама души да ве места не е собено оспорвана конкуренция. Та цялото интервю се състоеше от коло три въпроса:
1. Какво си писал в темата?
2. Какво ще правиш като отидеш там?
Те май са два, другото си го говориш между дрругото.
Резултатите във вторник.
В четвъртък при Бодаков много ни с искаше да си вземем бира, ма го оставихме за след лекциите. Много ми стана кофти, че трябваше да зарежа колегите, но исках да видя Елена, която вдругиден заминава за Румъния и ще се върне чак след няколко месеца.
В петък пък както си отивах към работното място, естествено без никаква идея какво ще правия днес се случи следната случка, която се оказа и единствената ми работа за деня.
Измъкнах се от редакцията около 16:30 и тръгнах на разходка. Естествено маршрутът винаги включва ФЖМК. Междувруменно срещнах Минка Златева пред Общината. Във ФЖМК-то пък видях Христо Р., който на обяд изстрелях от Студентски град, за да бъде в комисията за Еразъм. Елиа ми се олббади в 12:58, че няма да може да участва, понеже В. Табакова я прецакала нещо. Христо пък беше доволен, че е разбрал много за цялата процедура по кандидатстването.
И понеже Краска вече си беше тръгнала от радиото, се насочих към Плиска, за да се черпя сладолед. Забравих а спомена, че бях с ризка къс ръкав, която вече почти беше залепнала за мен. Естествено не намерих сладолед, но пък видях мама. Тя много настойчиво ме убеждаваше да се прибирам, но аз упорито исках да остана за ТВ за деца.
Е, останах. Поне се видях с първокурсниците. То така или иначе е доста трудно да нацелиш кога идва тая жена, ама нищо.
Вчера пък взех, че си написах една курсова работа и още няколко домашни, да не е без хич.
Днес пък се опитах да уча, но не ми се отдаде. Въпреки това се амбицирам да си науча за теста на 9 май.
Целият ентусиазъм обаче си отива, като си помисля, че идната седмица е от цели 6 работни дни.
Толкова засега

Още малко размисли

Отдавна не съм си оставял мислите тук.

Но как по-добре да изразходваш последните минути на работния ден, докато чакаш редакторите да ти погледнат умните мисли, изстискани от доклада на някой общински съветник.

През последния месец се случиха мноого, ама наистина мноооога неща.

Да започнем с работното място. То вече не са казва „Метрополис", а „За града". Имаме си и ново лого, избрахме си го като най-хубаво от три грозни (и то на принципа на пряката демокрация). Иначе нищо интересно, разни сини зони, транспортни комисии и тук таме нечия друга комисия, на която се чудя за какво изобщо става дума.

Иначе отдавна не съм ходил по културни мероприятия. Операта май ще я спирам. Поне докато не оправят субтитрите. А пък щели да ремонтират и салона за сто годишнината на Операта. Така ще има как да се вмествам в реда, без да се чудя къде да си сложа краката. Оперетата ме разочарова със всяко следващо ходене. Там последния път ама нищо не се разбираше от пеенето на жените. Добре, че имаше програмки, за да разбера за какво става дума (това ми лично мнение е подкрепено и от мнението на професионален критик, който определи представлението като „долнопробна селска постановка"). Аз няма да съм толкова краен, просто си казах, че на жените не им се разбира какво пеят. И в Младежкия отдавна не съм стъпвал. Изобщо пълна деградация и мързел. Иначе в Младежкия тетаър винаги улучвам хубави представления.

Това лято ще ходя на езиков курс в Германия. И това след като си подадох документите на шега и не положих дори минимални усилия за изпита през декември. А пък одобрените са само трийсет и нещо. Странна работа. Изглежда във Фондацията са обърнали особено внимание на перфектната ми препоръка, за която трябва и вече благодарих на доц . Филева.

Утре пък ми е устното събеседване за Сократ – Еразъм. Мария Ц. Ми е основната конккуренция. Битката за двете места между единствените двама кандидати с немски ще е много оспорвана ;)

Толкова засега, обещавам по-редовни, макар и по-кратички нови мисли.

България в ЕС?

Е, вече е седмандесетият ден от новата 2007 г. Едно година, която много хора очакваха с искрената надежда че ще бъдем вече европейци (аз мислия, че географски много отдавна сме, а по мантатлитет няма да станем само с искане и очакване, но това е друг въпрос). Та аз чак сега пиша, щото еуфорията не щеше да ме пусне (майтапя се). Просто ми се струва безмислена цялата тази еуфория. Защото всичко май пак стана както винаги - набързо и в последния момент. След дългогодишното обеждаване колко хубаво ще стане всичко, започнаха да се виждат и всички не чак толкова позитивни (т.е. негативни) последици, които държавата България ще трябва да понесе като член на Европейския съюз. Но това настрана, никой от нас май не е достатъчно добре запознат с всичко, което се променя. Това се отнася и до държавните служители.
Този пост по принцип трябваше да бъде пуснат в новогодишната нощ. Но реших да изчакам и да премисля. И тогава не бях в луда еуфория на площада. По-скоро пишех пак нещо, не си спомням вече какво.
Та така, явно е имало за какво да почакам. За да видя промените. Ама не ги виждам. Само времето е по-слънчево през януари, ама то май не е заради членството ни в ЕС. Хората са си същите, улиците са си същите. Само онова голямо електронно табло, което се виждаше прекрасно от прозорците на тоалетните във ФЖМК вече не отброява дните, оставащи до приемането на България в ЕС.
И пак казвам, няма да се променят нещата нито бързо, нито лесно. А пък това, че "вече сме в Европа" или пък че "вече сме европейци" вече ми втръсна. Втръсна ми и Одата на радостта честно казано. За да бъдем граждани на европейския съюз (в супер позитивния смисъл, който всички осколо мен влагат в това) трябва да променим начина си на мислене, поне аз така мисля. Когато хопата не си хвърлят боклуците по улицата, когато престанат да пушат на обществени места, когато станат учтиви един към друг и започнат да мислят малко повече позитивно, какво повече да направят, вместо да се оплакват, тогава нещата може би ще се променят.