За шнапса, абсента, бирата, английския, гаргите, книгите, протестите и велосипедите

Може и да си мислите, че горните неща нямат нищо общо, но не е така. Обединяват ги последните 24 часа. Да, бях на посещение в музея на шнапса. Много кратка и ясна обиколка на най-старата фабрика във Виена, която завършва (естествено) с дегустация. И множество чуждестранни студенти, които се втурват да пробват от всичко. Първо си взимам "Виенска кръв", едно червено такова, не е много гадно на вкус, и май не е по-силно от ракията на дядо. След това пробвам абсент, едно зеленичко такова, по-гадно на вкус и малко по-силно. Но не може да бие ракията на дядо ;)
И неусетно вече трета чашка, групата ни е много по-сплотена и е много по-оживено. Всичко свършва с думите: "Не искам да ви гоня, но следващата група ще дойде след 2 минути". И ни изгонват, ама културно.
Решаваме да отидем за по бира във Philadelphia Wirtin, но по пътя намираме кръчмичка, кадето има акция на Wiselburger - само за 2 ойро. Спираме за малко, пием бира, говорим си и... продължаваме към целта. Странно, все още повечето хора вървим в права линия. Стигаме до гостлницта и си поръчваме по (още) една бира. Започваме разговор, но на английски. Странното е, че разбират какво се опитвам да кажа. Наистина странно, изглежда бирата улеснява комуникацията на чужди езици, или може би е от абсента, не знам...
И така всичко свършва (т.е. бирата) и се разотиваме с обещанието, че ще правим пикник след две седмици. Само не стана много ясно дали, къде и кога. Прибирам се в стаята и заспивам.
Така и не можах да видя чудните цветове, за които говори Ван Гог, че виждал след като пие от това зеленото. Изглежда няма да стане художник от мен, жалко.
На сутринта намирам всичко, което явно е било на леглото ми, на пода под формата на топка от дрехи, тетрадки и фотоапарат. Странно, този момент е единственият, който ми се губи. Но поне съм си легнал културно :)
Решавам, че ще си подредя стаята, както всяка събота. Пък и се чувствам добре, това също е странно. И почти успях. Събрах всички вестници от земята, изпрах черните дрехи и тъкмо когато трябваше да продължа с подреждането решавам, че ми трябва малко време.
Време за мен самия. Време, в което да направя нещо приятно. Време без пространство, или пък пространство без време. Да вървя и да мисля, Да не стигна до определена цел, а просто да вървя и да си мисля. Да седна и да си мисля, или пък да си седя без да мисля.
Отивам в парка. Да, на пет минути от общежитието има парк, ама кой да ти знае. Добре, че имам няколко карти на града, че да се усетя. Страхотен парк, с нормална трева, не от онази изкуствено красивата, с езеро и с всичко по правилата. Прекрасно място да вървиш без да мислиш.
След като съм вървял и аз не знам колко, забравих си часовника, а мобилния телефон нарочно го оставих на масата, си харесвам една самотна пейка и се седям на нея. Отварям чантата и продължавам да ям чипсА. Членуван е, защото става дума за пакет чипс, който ям вече повече от месец. Даже беше стоял до леглото ми, докато си бях в София. Хрупам си аз, а срещу мен една нахална гарга се плези. Е, не че се плези, но ме гледа така странно и издава странни звуци. Получава едно картофче. Налапва го, странно. Май много странни работи станаха.
Идват още и още гарги. Отиде бая чипс, някрая се сбиха. Добре че мина едно куче, та ги разгони. Странно, много приличат на хората. Има за всички, обаче винаги има някоя нахална черна гарга, която бие другите, за да си вземе повече. Пък аз исках на всички да дам, нямах симпатии към някоя, е може би към онази, която ме помоли така учтиво. Не че мога да я разпозная :)
Продължавам по пътеката, но вече без да мисля. Вървя си, вървя си и... парка свърши. Стигнах до улица с трамваи. Я да видим, да върши ми работа. Добре че тук навсякъде има табелки - разбираш какво чакаш, докъде ще те закара и след колко време ще дойде. В случая 5 минути, щото предния го изпуснах съвсем за малко, пък и не заех това ли е посоката :)
И така вече съм в центъра. Следва продължителна обиколка на любимите ми книжарници, в които почти винаги си намирам нещо, но не винаги си го купувам. Всъщност това е май най-дългата част от деня ми, пък как накратко я разказах. Ами да. Но така е.
Тук книжарниците са по различни. Може да пипаш книгите, даже може и да ги разтвориш. А за по-настоятелните има едни диванчета, дето може да седнеш и да почетеш. Накрая все пак може да не харесаш книгата и да не я купиш. И няма да те гледат сърдито. Да, рай. Добре, че днес се сдържах иначе сериозно щях да наруша финансовите разчети. Пък и честно казано, не си харесах нищо. Май само гледах без да мисля. Пак.
Продължавам пеша по уличка, която не познавам и изобщо не знам докъде води. Е, води до улица, която знам. И се отправям в посока Университета. Обаче чувам музика, която идва откъм новото кметсво. (Новото по виенски стандарт = сградата е на около 150 години). Дали не е онзи фест, който смущаваше занятията цяла седмица. Не, не е. Фестивал на колелата. И състезание с колела. И навсякъде велосипедисти, оптващи се да сгазят леко неориентираните пешеходци. Много забавно. Добре, че тук си има маркировка и по тротоарите - в едната половина велосипеди, в другата - хора. Стана ми мъчно за моето колело. То всъщност е на брат ми, но той го кара два пъти - първо малко след като го купи и падна, втория път щеше да го сгази кола. И оттогава е почти мое. Сега седи затворено някъде в гаража на баба и дядо. Дали пък в самолетите не превозват колела, или ще ми излезне по-евтино да си купя на старо. Или май ще си ходя пеша и с градския транспорт, за какво иначе ми е тази карта.
И така, значи с градския транспорт. На спирката обаче пише "не се движи заради демонстрация" - това е също както когато вместо цифрички на електронните табла в София започнат щуро да се движат кръгчета :) И продължавам с крака.
Малко по-надолу виждам демонстрацията. Пред Парламента са се събрали китайски младжи с плакати. Тези на китайски не ги разчетох много, ама имаше и на немски. "Спортът няма нищо общо с политиката", това беше основното. От другата страна на улицата, т.е. от моята, беше контрадемонстрацията - "Повече права за хората в Китай". Някъде по средата беше полицята. Нямаше боеве, кротко и не толкова тихо хората си казваха мнението. Замислих се защо това не може да се случи в София. Но вече ми беше свършило мислилото. Не може да се случи. Поне не сега. Някой ден, може би. Може би никога.
Прибрах се. Пак за 30 минути, колкото в делничен ден. Градският транспорт на Виена ще ми липсва. Вкъщи си отворих промционалния пакет на Виенска община. Имам си карта на велоалеите вече. Само остава да намеря колело. Имаше и малка бутилка вода. Надявах се да не е газирана и да става за пиене. Е, поне не беше газирана. Пак същия странен вкус. Нищо ще си пия минерална вода през май.
И така днес е неделя, вече съм споменавал, свещен де на голямото нищоправене. Поне се разходих в парка наблизо. Странно но днес не вали, даже е слънчево. За първи път от година и нещо си сложих слънчеви очила.
Мисля, че отделих предостатъчно време и пространство за себе си. А сега съм обещал на брат ми да му преведа за архитектурата на Катедралата "Св. Стефан". Докладът е за утре, така че спирам да пиша. Надявам се, че поне този път бях изчерпателен. А сега, време е да почна да мисля на немски, даже по-добре на австрийски...