Никога не съм обичал устойчивото словосъчетание “българска работа”, но напоследък все по-често го употребявам. Може би Австря ме е развалила и разглезила. А може би имам и достатъчно причини. Един от любимите ми е “побългряването” на всичко. Не става дума за само за любимия ми номер с премахването на фотоклетки в превозни средства, така че да я има екстрата “потегляне с отворени врати”, нито пък препрограмирането на трамвайчетата на БДЖ “Дезиро”, така че да я няма опцията “претоварване” и да могат да се возят доволно много правостоящи.
Става дума за нещо по-сериозно. За това, че сме със “сбъркани” представи за “Аз”, “Другите” и “Аз И другите”. За грешната ни представа за нуждите и потребностите на другите, за тотално обърканото ни виждане за образование, за тоталния егоизъм и отчуждение.
Може би привикнах да използвам такива “екстри” като безжичен достъп до интернет и да си пиша лекциите на лаптоп, че да ме озадачи отговор от сорта на “Че на вас (студентите) за какво са ви такива работи”.
Може би е нормално студентът да зададе въпрос, дори да повтoри нещо вече казано, а преподавателят да се опита да обясни, вместо да даде като довод, че тези въпроси пречели на преподаването и дразнели колегите.
Чудя се и доколко е редно един преподавател да обсъжда това колко често даден студент е посещавал абсолзтно отнесените му лекции, в които дори присъсъващите понякога трудно намират смисъл, вместо да се запита защо аджеба (какв хубава дума) студентите ги няма на неговите лекции.
Ама тука е Бъкгария все пак. Престъпление е да попиташ преподавателя, а пък за диалогичност ли да си приказваме?
И сега голямото оплакване: абсолютното обезмисляне на тази проклета програм за обмен. Хем съм там и трябва да събера 30 кредита, които са около 10 дисциплини, хем трябва после тук да положа всички изпити. И така сега вместо да се пържа във Виена, аз се пържа в София. И въпреки уверението, че “моята книга е напълно достатъчна, за да си вземете изпита”, за пореден път получих като обяснение за сравнително ниската си оценка “Много малко сте писал”. Толоз. На никой не му дреме, че не съм бил на нито една лекция и че в три поредни дни имах четири изпита. По-важно е да пишеш “много” от това да пишеш смислено. Важно е да седнеш и да назубриш книгата на преподавателя, а не да имаш собствено мнение. Всъщност изобщо не знам дали е важно и колко си писал. От листа без поправки не си личи. Връщам се пак назад във времето, когато ми обясняваха как съм писал малко по въпроса “Отговорете кратко...”
Оплаках си се. Българска му работа. Еб*л съм му ма*ката. Забравих да спомена, че никога не съм псувал. Поне не и до миналото лято след като се върнах от Германия. Но... българската действителност те принуждава да правиш такива неща. Все по-често и с цялата си душа.
И макар Лили до твърде късно да си е мислела, че може да има нещо като защитено място, аз отдвна знам, че такова няма. Колкото и на мен да ми се иска да го има. Просто ме изнервя това, че “там” такива места има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар